Душата ми – тотемен стълб. И всеки, който мина, заби длето, за да остави белег, че е бил, че се е състоял. Дълбаеха зловещи фигури, сърца и птици влюбени, целувки, прилепи, красиви думи, лъжливи символи и знаци на съдбата, които само те разчитаха като такива. И набраздиха я дълбоко – душата ми, тотемният им стълб. За да докажат, че са били, че са се състояли, че ги е имало на този свят, оставиха единствен белег - по душата ми. … Read entire article »

Мънисто по мънисто се точи броеницата със нашите предишности. Меко подрънкват звънчетата на глезена ми, в такт със мънистата… и с моите стъпки навън към вратата. Стига! Писна ми! Ще си завържа очите с шала на зелени райета, за да не видя къде ще отида. С вик ще запуша ушите си, за да не чуя какво ще ми кажеш на тръгване. Пак ще е същото. В лед ще превърна ръката си да не я изгориш със молбите си. С пранги ще вържа краката ти, за да не ме проследиш по пътеката. Ще закова със дъски вратата ти, за да не се върна никога. И ще ти дам броеницата. Мънисто по мънисто – ревност, лъжа, измяна, пощада, сълзи, разтуха, баналния навик – трак…трак…трак… Въртят се безкрайно. Стига! Писна ми! … Read entire article »

Той е малък старец. Виждам го, стои при курвите на автогарата. Казват – талисман им бил. Вървяло им, щом до тях стои. Той е дребен старец, Стогодишен. Побелял. Живее в село, Всеки понеделник идва на пазар. Те го чакат – труженичките, да им донесе късмет. Той е болен старец – Има кръвно, недочува, сляп е като кърт и сърцето хлопа учестено. Не усеща нищо. Но ги вижда във съня си - Милите момичета, които го обичат! … Read entire article »

Ти ли си този на масата в ъгъла пред недопитата чаша коняк? Как?! Сам си… Хвърляш презрителни погледи към околоните маси с двойки и шумни компании. Горд си. Или поне се правиш на горд. Истината е, че друг избор нямаш, затова го играеш на величайшо усамотение, защото не можеш да си признаеш… Как те обичам! Но не бих ти го казала… Ти вече не вярваш, че има грешница, която този жребий да заслужава и ще направиш всичко възможно да ме спасиш от себе си. Сигурно вярваш, че туй е единствен цяр за болезнена обич… Хайде да се прибираме, лошо момче такова! Как се закотви на този пуст бряг, а си роден за капитан?! Кой ли така нарани душата ти, че предпочиташ да се удавиш в чаша коняк. Как… Да, знам, че капитаните, даже пияните, вървят изправени и сами… Но, хайде, подпри се на рамото ми, нали си на дрейф, лекичко може… Просто играй на прегръщане! … Read entire article »

Ти каза, че аз съм приятно момиче и искаш често да излизаме заедно. Ти каза, че аз съм духовито момиче и с мен винаги ти е весело. Ти каза, че аз съм умно момиче и с мен да говориш е интересно. Ти каза, че аз съм красиво момиче и паля пожари в кръвта ти. Ти каза, че аз съм страхотно момиче, заслужило любовта ти. Това не биваше да го казваш. След него не можем да бъдем дори и приятели! … Read entire article »

Уших ти дреха от мечтите си. Тя беше пъстра, златоткана и богата. Планински склонове вградих в полите й, реки и бързи ручеи блестяха в гънките. В ръкавите й скрих чудачества и лунни нощи, и ухания. Обкитих й гърдите с нарциси, звезди заших за копчета, втъках в яката синьо - от очите си. От пролетно небе наметка ти направих - да те топли. От есенни листа измайсторих ти шапка със пера, от пряспа зимна шал ти изтъках. И заблестя, по-пъстър от живота. Не можеше да се нарадваш на одеждите. Вторачи взор във себе си, от радост онемя. Но нещо липсваше да се издигнеш в небесата. Тогаз събух крилатите сандали на мислите си – последното, което ми остана – и ги надянах на нозете ти. От мене нищо не се виждаше – една прозрачна статуя, погледът ти през която се плъзна, сякаш през стъкло. Вече бях невидима, а ти – така пленен от новата си същност, че не забеляза колко непосилно се оказа бремето да носиш чуждите мечти и да летиш със чужди мисли. … Read entire article »

Ела, Дон Хосе! Отвори ми килията – тясна е. Ела да ме пуснеш! Душата ми блъска в стените ? бясно. Убила съм равна, не господаря! Така е при нас – жежки сме. Виждам как ме поглъщат очите ти, щом затракам с токове фламенко, па макар и да имаш сто Микаели на свиждане и стоте да ти носят гореща паеля по пладне, пак във мене ще гледаш, щом затракам с токове фламенко, щом развея полите и те стрелна със поглед иззад ветрилото. Стой далеч, дон Хосе, пътят тежък е и смърт те очаква на края му. Тръгваш с мен, но грешиш – ще ти бъда невярна и няма да страдам за теб след смъртта ти. Ти си толкова мил и добър, и почтен, и си доблестен воин на краля. Аз обаче не искам войник, аз копнея за рицар, па макар и фалшив да е блясъкът, да опърли крилата ми. Стой далеч, дон Хосе… Не е ли странно, че накрая на пътя ти виждам не Кармен, а една Микаела… … Read entire article »

Мандолинено ме обгръща старият двор с обезумели лозници, бухлатите топки чемширени, подивелите дюли и старата ябълка (още с детската люлка на кривия клон). Баба пече питка на връшник, под чембера на сини райета наднича малка китчица здравец (още пази тя старото огледало, разбито, когато дядо е бил седемнайсетгодишен…) Там съм отрасла, в парцалена люлка ме люшка още сънят ми… Старта къща с белите зидове, каменни стълби, излъскани от стъпки на хиляди гости - катинартът грозно виси на вратата. А толкова спомени пази асмата… Дядо ми как ни посреща с кана със вино, току-що наточено, чупи ни орехи и ни разказва за Свети Илия история - винаги една и съща и винаги толкова весела… Днес е пустиня. Няма ги ирисите на баба, нито на дядо малините, няма дим от комина да топли врабчетата. Старата пещ със раззинати челюсти се зъби зловещо и ми напомня, че всичко е преходно… … Read entire article »