Игуменът Герасим

През лето 1803-то непосилен товар легна върху братството на безмълвните монаси. Братята бяха верни Богу, но той постави на тежко изпитание вярата им. Изпрати им огън, всепомитащ огън и тези, които със силата на вярата си бяха упование на слабите, те останаха без упование за себе си. Огънят погълна близкото село и скоро престанаха воплите на умиращите. Сега огънят се насочи към светите земи. За монасите останаха молитвите и нечовешката борба със стихията. Привечер на третия ден освободиха животните и се изправиха седмина срещу това наказание божие.

Древният манастир „Свети Димитър” бе техният единствен дом и не бе писано да погине самотен. И страшна бе безмълвната човешка борба с огъня. Тази стихия, която раждаше живота се превърна в носител на смърт.

Пръв падна Павел, на броени метри от портата, която сам бе изковал със сръчните си ръце. Огънят го погълна, но този път не на колене посрещна съдбата си. Изправи се прав и се сля с огъня.

Шестима се прекръстиха и безмълвно продължиха борбата си. Брадвите се забиваха дълбоко в погиващата плът на дърветата, но непокорен бе западния вятър, които насъскваше стихията срещу манастира.

Иван и Теодор бяха братя, така бяха се родили, така живяха и така си отидоха от този грешен свят. Съумяха да отворят огнения обръч от север, но помощ за себе си не дочакаха.

Четирима бяха неми свидетели и до края запазиха този подвиг в сърцата си. Към полунощ огънят захапа манастира от запад. И горко стенеха стените на обителта, свидетели на толкова добро и лошо през вековете.

Кирил и Михаил обляха с вода телата си и легнаха на пътя на стихията. Немощни бяха ръцете им и скоро бяха изнемогнали да носят ведрата. Молитвите им се сляха с грохота на стихията.

Останаха старият игумен Герасим и едно сираче, което преди години бе приютил при себе си като послушник. Сирачето се казваше Петър. Той придържаше тялото на грохналия старец.

Но пълни с отрова бяха дробовете на игумена и той падна на колене в прахта. Знаеше, че краят е близо.

Петър го внесе в манастира. Огънят се отразяваше през отдушниците в смирените сърца на светците. Старецът стисна немощно детската ръка.

-Петре, в тази обител се говори рядко, но важни слова имам да изрека пред теб. Удари първо камбаните за смърт и скоро се върни при мен. За последен път ще бият камбаните на „Свети Димитър”!

Петър изпълни поръката и се върна.

-Синко, слушай внимателно – продължи Герасим – само теб имам на този свят и пред теб ще изрека туй, що 60 години тегне на сърцето ми. Преди толкова лета бях на 25 години и живеех в едно селце на южния бряг на Дунава. Бях грамотен човек и учех на четмо и писмо децата. Радвах се на обичта и уважението на хората. Скоро хвърлих пламтящата главня в двора на любимата си, така ние засвидетелствахме любовта си и това значеше, че тази жена изгаря сърцето ни. Живеехме на благословена земя и тя щедро се отплащаше за труда ни. Беше плодородна година и трудолюбивите селяни с нетърпение очакваха жътвата. И тежка бе жътвата, но не бе такава каквато я чакахме.

Не разбрахме от къде дойде чумата, но тя бързо покоси селото. Първо си отидоха децата и старците, нямаше кой да погребе мъртвите. Хората се страхуваха, но Бога ми, прави бяха. Загубих семейството и любимата си. На десетия ден останахме четирима здрави, аз и неколцина стари и мъдри хора. Взехме решение тежко и Безбожно, да погубим заразените. Само моята десница бе крепка и на мен се падна проклятието. Не можехме да допуснем да сеят извън селото семето на чумата. Но страшни бяха клетвите и писъците на страдащите, когато сечах подпорите на землянките им и ги погребвах живи. До ден днешен ги чувам в съня си. Внезапно от някъде изскочи едно жалко подобие на човек и с писък се хвърли срещу мен. Аз забих брадвата до дръжката в покритите с рани гърди. Преди да се срине в нозете ми съществото ме погледна в очите. Тогава аз срещнах очите на татко.

Сълзите задавиха гърдите на стареца, но той събра сили и продължи.

-Синко, не всеки човек има сили да се срещне с миналото си, но аз го направих и ми олекна. Скоро ще се изправя пред Господ и той ще отсъди право. Не се страхувам. Оставих на тази земя частица от себе си в твое лице и сега те заклевам в последната си воля. Когато погубих татко си, аз дълго с лутах във мрака. Опомних се след много дни в дома на добри и вярващи хора. Но от онзи страшен миг аз не продумах повече. Моите спасители изцелиха умората ми, но скоро разбраха че няма лек за душата ми и ме доведоха тук. В това старо братство, в което хората с мълчанието си говорят. Скоро станах игумен, разширих с божията воля и с труда на братята ми манастира, създадох стопанство, преписах и съхраних десетки книги, които пазят тайните и мъдростта на българите. На теб, мое дете се падна тежката участ да ги спасиш. Сложил съм ги в мехове и след минути трябва да се спуснеш с тях в кладенеца. Напълни няколко с въздух за себе си. Там ако е рекъл Господ ще оцелееш през огъня и ще съхраниш знанието.

- Сбогом, сине – рече Герасим и целуна детето. Очите му изгаснаха.

В този момент манастира се срути от запад. Огнените езици поглъщаха обителта и нямаше надежда за спасение. Петър се спусна в кладенеца и там бе дълго време на границата между живота и смъртта. Но чудно нещо е знанието, то трудно се ражда, но и трудно погива. На втория ден овчари намериха детето и го извадиха от бездната. То така и не им разказа какво се е случило.

Няколко години по-късно Игумен Петър съгради отново „Свети Димитър”. Съгради храм за чудо и приказ. Първата вечер, след богослужението,       влезе в манастирската библиотека и дълго се любува на книгите. После излезе навън и погледна към звездите. Знаеше, че две от тях са очите на любимия старец. Покоят се настани тази чиста душа му и остана там до края на живота му. Отново забиха камбаните на манастира “Свети Димитър”.

22.06.2011 година

град Монтана