Северозападна литература » Истински случки, Мини роман, Пламен Валентинов » Железопътни кошмари и съновидения (мини роман)
Железопътни кошмари и съновидения (мини роман)
рисунка:Пента
ГЛАВА 1 – “МНИМОТО МОМИЧЕ”
Лето 1995-то, жега ма та тръка и та мори, слънцето циганино на негърин прай. Я пътувам с треня София-Видин и покръквам бирацио. Понеже я съм си се с длъги коси, па тогива още ми не никнеше брада, една кьорава бабичка ма пита :
- Невесто, ти от дек си ма?
Я ми стана смешно и викам:
- От Враца, мале /у купето едно момиче си изпущи списанието от смех/. Такааа …. на ма глеа из едни дебели очила, очите и едни големи и я сак че а глеъм у аквариум. Ма тръпа и я глеъм сериозно. Она продължава :
- Мъж имаш ли, ма?
- Ми къ!
- А деца?
- Две.
- Кви ма?
- Мъжко и женско.
- Дако мале, да са ти живи и здрави. Абе миче, бе що съ ти такива големи обущата /я бе с едни офицерски кубинки 45 нумер/? Лазда така а модерно?!
- И пиъш бира като неко циганка, лазда и пушиш. Ма оно и тава сигур е модерно.
- Я викам въпрос на избор.
- Поне си мале културна да са удумаш. Оф я едно време бе те така като тебе, не бе като сиги къ ма глъш- у глъвътъ съм като трънокоп и ми останаа два зъба да пукам домате с них.
- Но си личи. Имаш правилни черти.
- Оооооо, дире а мъ за сексове много. Ма я нги даваше марш. Я аресваше сал военни, мале, убави мъже са они, нищо не работът и съ не съсипват. Миришат само на одеколонье и пиенье. Ама сиги чекъм оннаа с косътъ да ма сравни със земята.
… И се просълзи.
ГЛАВА 2 – “ИНЦИДЕНТЪТ СЪС СТАРАТА ДАМА”
Беше зима 1996-та … стууууд … даже циганьте не краднат. Покръквам си я бира у треня Видин-София /дако си а студено/, приказвам си с една невеста на тема месо и месни продукти без кокал, попийвам си сладко, коги простатата ма подсети че е време да се видя с един стар приятел. Таман невестата беше уточнила, че месото без кокал е по-благо от другото и тя гледа да го яде поне три пъти седмично, това изисквал здравословният начин на живот. Аз се съгласих с нея, че три пъти седмично е добре и пойдох къде кенефа …
Тъкмо да натисна бравата на вратата и мъ обзе подозрение, че нещо не ъ къ требва. Вратата залостена изонътре и … някой плаче.
- Има ли някой там?
- ПомоооооШ, помоооооШ!
- Госпожо, проблем ли има?
- ПомоооооШ, помоооооШ!
- Зле ли вие, госпожо, моля успокойте се и ми кажете с какво да ви помогна /ей я съм млого съвестен гражданин, дако съм си пустиняк, а и ше ви споделъ и една големъ тайна – бабичките ми имат доверие, въпреки дългата коса, обиците и кубинките/.
- Оффффф, ооооф, ооооф, жива да не съм!
- Госпожо, тук съм да ви помогна. Моля успокойте се и ми кажете какво става /праим са я на онию спасител – Мич/.
- Оф, я пойдо да пикам, госпоТ да ма убиа, ма те са заклещи тукее и съгъ ше пропуща Долно Церовенье /централна и ключова гара у северозападната железопътна мрежа/.
Я понатисна, позъврате и веднага разбра че бравата е счупена. Влакът вече влизаше в Долно Церовенье. Я веднага зе управленско решение.
- Бабо, незабавно са пази от вратата.
- Добре мале.
Добре, амааааа. Нали са се любопитни, да види кво че стане. Тегли я един крак и коги са отвори вратата глеъм два галоша 32 нумер, едни килоте и естествено два крака. Бабичката са обрънала като бръмбър и само преритва….
- Абе момче те ма приби, бе баба. Я ми стана шем и ми пресъна усатата за вода.
Треня спре на Долно Церовенье, я а фана за четирите ката дреи и нежно а положи на перона. Она само рече:
- Да живеаш илядо годин, ти си ми спасил живота. СвеШ че ти палим за здраве.
Я се просълзи.
ГЛАВА 3 – “ЗАТВОРНИКЪТ”
Беше зима 2003-та, пътувам я със тренавелата /влак на цигански/, ма не покръквам нищо, яд ма а на целию свет и четем вестник „Стандарт“, колко да се намирам у работа. По едно време са качи един пиян мангал и са муана у съседното купе. Почна да са закача с некви жени, да псува наред:
- Ей, я съм пущен от затвора, ше ви избиа и ше ви лежа. А некой е гъкнал, ше го изтумба.
И надига една гумена бира и са орига.
Убаво ама между нашите купета наместо огледало имаше дупка, он си муана главата, погледна ма и ми вика :
- Ей ти да млъкиняш, що ше рипнем и ше та одера жив. После ше та прибиа и ша ида а та лежа.
Я не бе рекъл нищо, та да млъкиням, ма си остаи кротко вестника, отвори вратата излезна у калидора, отвори вратата на неговото купе и улезна онътре. Подбра го я изместо с кубинките и директно го загньете поди седалката, погледна я виде че има мегдан, та го дозагньето и поди парното. Жените у купето само гледат уплашено, нормално си е тава. Прибрах са я у мойто си купе и пак си зех вестника. По едно време мангала са подаде па през дупката на местото на огледалото и ми вика:
- Видиш ми са разбрано момче, оти требва да са караме и да са биаме. Не е убаво тава …
ГЛАВА 4 – “ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМЕНТАТОР”
Беше лето 2007-мо, ма по къде есенеска. Пътувам си я с треня София-Видин, попийвам леденичка ”Леденичка” и четем вестник, дека пише че дръжавата са а опраила, та опраила, ча цъфти. Седим я и се чудим, само я ли съм толко проЗ, та не моа разбера колко сме съ опраиле. Ма дако де. По едно време са окачи на централна гара Бели извор, един гражданин, дека беше подмишкосал едно мининко прасе и го беше връзал с коланя през пръицата да не квичи. Оно верно не моеше да квичи, само вика “Иииии-ии-ии ….. Иииии-ии-ии”. Гражданино имаше кафява жилетка, проядена от молци, сини дочени гащи, връзани с медна тел и галоши с катарама /тип цървули/, целите у слама и у тор. Та те тоа гражданин седна и тури прасето на седалката, оригна са и каа …..
- А добър ден, комсомолец.
- Добър ден.
- От дек си ти, бе?
- От Враца.
- Но и тава прасе а от Враца, ма я са отби до баджо, те у тава село, що они беа две прасци и едното беше от него.
- Мерси за комплимента.
- Оо, ич нема да го раним с комплименти /хранителни компоненти/, ше набива на кукуруз, маки му ше еба сбръкана.
… И го удари с песница между очите, онава занеме, лааз получи комоцио. И са напика на седалката ….
Погледна къде вестнику и вика.
- Кво пишат, тиа джурналисте, маки нги дееба.
- Че се опраааме.
- Опрааме се, ама откъде гъзо. Да знааш от мене, що си млад и не си съ бил родил …. Ма пръво да апнем.
Извади сиренье /по смърдело от синьо/, наденица /отношение сланина, соя, найлон – 3:1:1/, ютеница /у бурканче от пюре с капачка “Булгарплод”/ и домашен леб на две недии. Зе да мяска и да разпраа …
- Отпръвом беа, кумунистите. Окрадоа на ората земьятъ, одръжавиа ги, сбраа ни овците у ТеКеНеСеТо, туриа ората у панеле, запущиа селата, затвориа цръквите, живи ни закопаа, мамицата нги деееееееба я сбръкана. Я съм млого религиозен и тава ше ма мъчи дорде съм жив.
… Мощна оригня и продължение…
- Разпраам ти ги тия работи, оти видим че сме на едно ниво и че ме разбераш /я направо тръпки ма побиа, не казвам че съм кой знаа къф даа, ма па не съм и къф да си а/. Та после дойде СеДеСетО, маки нги дееба и айдуци. Раздръжавиа земьятъ, раздадоа си ни овците, научиа ората да пиът нръкотици, съсипаа земледелието, ма ни окраднаа парите, те тоа Костов, дек са му сини венците. Живи да не са и госпоТ да ги убиа.
- Правилно разсъждаваш.
- Ми къ мисуиш ти?! После па дойде Царо, тепка тепка и мига као плъх у брашнен чувай. Он не моа мъцне да каа кво сака, ниа дръжавник го туриаме. Тоа че умре при неко доктор, не моа каа кво го боли. Опропасти дръжавата, дееба и пустиняк дееба. Заедно с оня турчин гръбав, дека требваше да го покръстиме и пратиме за копа кукуруз.
Тишина.Оригня.Тишина.Кихане … я стана се трои /трохи/. Прасето се насра от стрес.
- Гледай го, бе. Къ се насра като националете у среда. Я че му каам като стигнем, ше му изпраим гръбицата с лайнената лопата. Та докъде бе стигнал ….. А после дойде оня Хексулист Станишев, още нема брада таа женка, наште /вероятно БСП са неговите/ преЦедател го напраия. Ама ниа сме виновни, дек ги тръпиме. Неглеъш ли го, че са къпе секи ден, тава моа ли а мъж.
По едно време стигнааме село Мръчево и он каа :
- Я че са слачам, добре че седна при мене да научиш и ти нещо у тоа живот, що младите нищо още не знаате. Ако имаш време разчисти таа мръсотия малко, младо момче си. Айде, живи и здрави.
По пълноценна и точна характеристика на българският политически живот не бях слушал никога. Почувствах се като гост на предаването „Панорама“. Само да не бяха лайната и трохите……
ГЛАВА 5 – “ЗАТВОРНКЪТ (ЧАСТ 2)”
Беше зима 1997-та …. стууууд ….. ма циганьте си краднат, що не а па ча толко млого. Нищо не покръквам у треня София-Лом у 22,00 часо /дако че винаги си пиъм/, не си прикаам с никоя невеста на тема месо без кокал, оти я съм единствению пътник у целио вагон.
По едно време влака спре на Ракево, външната врата съ отвори и съ чуат шпицаре : клоп, клоп, клоп. Темна темница, ламбите светът колко на них си. Отвори са враата и онътре съ улете един изкЮчително сИриозен циганин, оти има и други, дек не са ча толко сИриозни. Прическа пръви нумер /глвътъ му у белези от нарезни сечива/, кожено яке от пазара /на гръбъ го беше олепил със стикери от дъвки „Терминатор“/, дънки с цвет на непрано мастило и шпицаре. Веднъгъ съ уили, та видех, че има 30 % загуба на предни зъбе :
- Здрасти, пич?
- Здрасти!
- Ти да не си войник?
- Виждал ли си войник с дълга коса?
- Я по кубинките съ ориентира. Ама нема нищо. Я па съм затворник, реДициВисТ.
- От къде си?
- Я съм от Лом, ма повече време карам у затвора. У София.
- Пуснаха ли те?
- Макье, отпуска съм за добро поведение, ма те че идем до Лом да прекинем от бой женъта и да трепем брачеда.
- Ми що са качи на Ракево?
- Па я тука имам брат, дойдо та са сбиаме. Он ма напои и я му изби два зъба. По принцип я дойде тукее междинка, да са напиам за кураж. Я смигна на женъ му и ония веднъга рипа. Я съм Венко Холифилда, бе пич. Къде отвааш, може би? Ей, я млого аресвам бою, па дако съм назаде, демек повече мене ма биат.
- И сега?!
- Я имам план.
- Къкъв ти е плана?
- Я ше земем цвекье за неги и дръжаие за ньего и за ньеги, що я знам че они сиги са дом. Праат са на Море от либов. Подготвил съм нги изненада. Като отвори онаа враата, ше нги дадем цвекьето и ше са разцифкавим, уж от мъка. Като улезнем онътрееее …. яла глей кво става. Удри, удри, удриии. Я зарди тоа пустиняк лежим, краднааме шахти. Я ма прекинаа, ма не призна. Он ма издаде без бой, сиги шъ види къ съ стриже тигър.
- И после?
- После отваам директно па у Софийскию затвор, че спечелим примоция. Осъдат та на две, лежиш четири. Те тава а, нема кво да си прикааме. А и да не разкарвам милицията да ма дират … ей, и от них има добри ора. Тук се наложи да слизам, дойде моята спирка.
- Всичко хубаво и успех.
- Сичко убаво и на тебе, и да знааш-без бой либов нема. Айде, баце!
Filed under: Истински случки, Мини роман, Пламен Валентинов
12 Responses to "Железопътни кошмари и съновидения (мини роман)"
Вашият коментар
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.









Целиа Северозапад на картинка у един разказ и един трень – с майсторлък сбрани и разказани на правилниа език за таа цел – северпзападниа
Сирьозен афтур си!Шапкъ ти сваям!
Северозападен романс!
Bace rasbiram ta mnogo po taa tema i na men mi e pisnalo da gledam takiva individi po na6ia krai
ina4e dobre si go dogodil
Пламене, гоУем си… Аз не съм от Северозапада, но имах колеги от Берковица и Монтана. Като чета разказите ти се попикавам от смях… Благодаря ти за приятните емоции.
Благодаря, че ме разсмя и откъсна от всекидневието докато те четях.Продължавай все така.
Гууулем! Удоволствие е да са четат такива работи,а тоа нов жанр ша жъне успехи.
Благодаря на всички за отзивите, заради вас ги пиша тези неща!
Пламене, благодАрим значи…ебем ли го колко! Я се забАкна от смЕ! И тава – у шес сабале…
И Око имаш, и рЪка имаш – да те не съди Господ да спреш да пишеш!
давай още разкази,бай ганйо ще си има другарчета.не спирай !!!
Невероятен си с колоритен“Северозападен“фолклор!Убоготявай го и го поддържай!Благодаря!
Еваларката отсекъде, Пламене, влазаш у втори брой на алманах Резерват Северозапад одма, сал да си съгласен, пиши по повече, че само ма радваш, идеално пишеш.