Северозападна литература » Archive
Из цикъла „Винарки“
На животните с любов Нощ тъмна, мрачна и потайна. Аз съм зет в Покрайна*. Пие ми се, та ми се реве, но далече е на тъста заветното мазе. Но роден съм Дражинчанин аз. Допие ли ми се - намирам къркане от раз. Ех, зима е, то ме зове - там, затворено зад якото резе. В буре старо то бълбука и сякаш ми нашепва и ми гука: - Аз съм тука, тука… С трепереща ръка отварям аз залостена врата. И навън, сякаш в сън се промъквам като озъбен таласъм. По терлички в мрака се прокрадвам, защото искам душичката си клета с още глътка нежна да зарадвам. Но навън във мрака страшно изпитание ме чака. Куче едро пред мазето неспокойно бди, прасенце клето кротко си грухти, на всички патици, кокошки, пуйки ама въобще не им се спи. И знам, че всичко туй ме чака за да загрухти, залае и закряка! Ох, тогава с тъжен поглед се досещам за това, че днес не нахраних нито куче, нито … Read entire article »
Filed under: Краси от Дражинци, Поезия
Страшна зимна приказка
„Оно да е било, дедо, преди много време. Баш коги не знам, ама негде 1925-26-та годин. Що се беа родили и баба ти, и сестрите и. Они беа мининки, и у дом на топло. Тогива не е като съга – коги си дойдете и рапаме свинята. Тогива си се знае – на Коледа се коя. Па те така, да е било едни-два дена после Коледа. Я цел ден оди да коям с другаре. А при тоа, а при оня. Що и при мене идваа, та кламе. Па после и яденье, и пиенье. Па тоа ден остана до късно при Лазаровите у долния край. Роднини са ни и там останаме да яднеме и пийнеме. На вънка един снег, един студ. Мани! Па ние те така – вино, рикия, месце, трушия и … Read entire article »
Filed under: Краси от Дражинци
Светът е пълен с разочаровани жени
Скъпа ми приятелко, светът се напълни с разочаровани жени. Както ти е известно, ние узряваме рано-рано и ни напъва някакво странно желание да даваме плодове. За целта съответно ни е нужен мъж. Но не къв да е, а Истинския, щото пък след плододаването ще трябва и да живеем с него. Пък и да ни пасва на конфигурацията на гените. (Извини ме, ако го докарвам суховато, но ти ме познаваш – сантименталните розови истории ми идват малко… като плужеци – лигави и предизвикващи спазми за повръщане.) Откриването на Истинския такъв обаче е сериозна изследователска работа. И ние почваме търсенето, само че то очевидно ни отегчава твърде бързо. Затова се хвърляме на някой Истинскоподобен, дето що-годе пасва на конфигурацията ни. И врътваме с него едно бясно Ин-Ян колело. Дотук всичко е много добре, … Read entire article »
Filed under: Aпостолица, Разкази
Талисманът на курвите
Той е малък старец. Виждам го, стои при курвите на автогарата. Казват – талисман им бил. Вървяло им, щом до тях стои. Той е дребен старец, Стогодишен. Побелял. Живее в село, Всеки понеделник идва на пазар. Те го чакат – труженичките, да им донесе късмет. Той е болен старец – Има кръвно, недочува, сляп е като кърт и сърцето хлопа учестено. Не усеща нищо. Но ги вижда във съня си - Милите момичета, които го обичат! … Read entire article »
Filed under: Апостолица, Разкази
В тъмното
И стоях пред портата на нейната къща. Ама не пред портата, а пред оградата. И не че се бях изправил смело да почукам, да ми отворят, че да вляза. А боязливо надничах през оградата. И не че отрупаният с едри, оранжеви фунийки храст се случи пред мен. А като че ли аз си застанах зад него, като да ме скрие някак. Прерових купища бумаги. От седем извора вода донесох и я каръщисах. На детектив се обърнах, за да я намеря. Пропътувах цялата страна, без да знам къде и защо отивам. А сега ме беше страх да вляза. Страх ме беше да се изправя пред нея. Какво да й кажа – “Здравей, аз съм!”??? Колко неуместно. Но пък за простолюдие като мен – к`во ми пречи. Ама пък пред дама като нея … Read entire article »
Filed under: Aпостолица, Разкази
Чай с бергамот и Джейн Остин
Така си мечтая да ти напиша писмо. Отдавна все това си мисля. И всеки път по инерция и за по-лесно, грабвам телефона и ти се обаждам. Къде отиде романтиката и творчеството? Отидоха по дяволите. Ето къде са отишли. И си говорим. Дълго и глупаво. За какви ли не дребни, битови проблеми, разказваме си по някой нов виц, споделяме нещо незначително и, удовлетворени – незнайно от какво – затваряме. Отбили сме номера. Липсва ми онази интимност, атмосферата на мига, в който споделяш сам със себе си пред листа – не на компютъра. Собственоръчно изписваш всяка буквичка и тя разказва после за характера ти. Това с компютрите е много лесно, но бездушно. Проклетата анонимна Мрежа с нейния универсален почерк и универсален „Таймс Ню Роман”. Звучи ми пинкфлойдски. Толкова съм го намразила, че съм … Read entire article »
Filed under: Aпостолица, Разкази
Другото лице
Край! Свърши се… По лицето ? плъзна лека, доволна усмивка. Уморените ? очи сълзяха от часовете, изкарани пред компютъра. Разтърка ги, но усещането, че са пълни с пясък не я напусна. Приглади буйната си побеляла вече коса и стана. Усети остра болка в ставите, първите няколко крачки и се сториха цял героизъм, но с присъщия си устрем се отправи към банята. От спалнята се чуваше юнашкото хъркане на Петър. Катерина леко потръпна. Беше омъжена от тридесет и четири години, три месеца и осем дни. Броеше ги. Броеше ги от онзи ден, в който осъзна, че животът ? беше превалил и не ? беше останало нищо друго, освен Петър. А и той беше различен. Отдавна го нямаше онзи мъж, в който беше влюбена преди много години. Бавно се бе превърнал в подобие на … Read entire article »
Filed under: Парни Валяк, Разкази
Минало несвършило 2
Отварям очите си. Белите перденца на прозореца надничат любопитно навън. Чуват се чамове, ухае на току-що окосена трева, на кафе и на… любов. Протягам се доволно. Сама съм в широкото легло. Ръката ми неволно се плъзга по мястото, където допреди малко е било мъжкото тяло, още се усеща топлината му… Каква нощ?! Нощ, която ме върна години назад и ми припомни за онази невероятна смесица от страст, нежност и откровеност. Нещо, което ми липсва отдавна, но не смея да го призная дори пред себе си. Оказа се, че годините не са заличили желанието, а опитът, който сме натрупали… си каза тежката дума. Ммммм… протягам се повторно. Тялото ми трудно се подчинява на мисълта, че трябва да стана. Напипвам кутията с цигарите… По дяволите! Свършили са. Ставам, обличам първото попаднало пред очите ми – … Read entire article »
Filed under: Парни Валяк, Разкази
Минало несвършило
Последно поклащане и автобусът спира. Чува се нещо като въздишка на човек, на уморен човек или… Знам ли. Няма значение. Изчаквам няколкото други пътници. Не бързам за никъде. Дори и не знам защо отивам. Всъщност знам, но… не знам как ще бъда приета. Подчиних се на импулса и желанието си, а сега вече ме „стяга шапката“. Да се изтърся така. Без покана. Без да знам сам ли е. Без да му се обадя предварително… Преди три дни Бай Генчо, който наглежда къщата докато ни няма, се обади, че имало кражби в района. И нашата била ударена, но не липсвало нищо, поне на пръв поглед. Ей така, между другото, каза, че Павел се завърнал, бил си дошъл завинаги от Канада. Пресъхна ми гърлото и дори и не попитах сам ли е… Сега отивам. … Read entire article »
Filed under: Парни Валяк, Разкази
Нападение
Зима е. Студ е сковал сичко наред. „Секъш некой я посипал земета с пудра захар” , помисли си Кочо и продължи да дзепа умислено през джама към далечината, къди две кучета, енергично онождащи са. Но въпреки, че гледаше право в тя , той не ги виждаше. Беше са умислил за тава, къде му оредстоеше да свръши през деня и по изражението на лицето му се виждаше, че тава много го притесняваше. Стана и отиде да фръли кръпел у фурнята, след тава си доля в чашката от кафето, което седеше на туглата отстрани до кюнеца. Седна пак на масата до джама и докъто премисляше отново и отново кво го чакаше , си позимваше от мекичките , които вече бяя малко поистинали и спечени, но тава му не напраи ич фпечатление. Часъ … Read entire article »
Воденицата
Напоследък не смея да затворя очи, освен ако не заспивам. Затворя ли ги и веднага се пренасям в един свят, откъдето не ми се връща по никакъв повод. Свят, в който вече съм живял и сега съзнавам, че „тогава“ съм бил истински, непринудено щастлив. А днес, тук, в света на „отворените очи“, не мога да си спомня за такова чувство, за такива радости и трепети, за толкова усмивки и топлина… Затворя ли очи, виждам Воденицата. Истинска, водна мелница, в която се мелеше зърното на брашно, ползвайки силата на течащата отвисоко вода. Воденицата, до която имах щастието да живея и покрай която изживях детството си. Затварям очи и виждам – виждам много хора и много… деца. Воденицата – това беше интересно място, това беше лично място. Там идваха хора чак от … Read entire article »
Filed under: Разкази, Черногледец Храбър