Мазъта

Имам един приятел там некъде у Северозапада. Условно ще го наречем „Ванчо“.
Ша ма питате:
– То, ора нема вече там, а ти имаш приятеле!?
Е па – имам!
Измреа, ибегаха, пръснаха са на тоя и оня свет, ама и останаха тук-таме като диви пръчки и са не предават.
Живи и здрави да са!
Некои от тех са напечелиха у странство и си се прибраха да сложат кокале у бащините си гробове.
Дали ша доживеа да са прибера и язе?
Ванчо е от прибралите се. Печели, печели, прибивА са у Испания… Дваасе годин и нагоре.
Успе!
Купи си там и гулем апартамент, изучи и изжени и дечурлията си, купи и на жена си кръчма (да са събират българе, естественно), че да не скучае. Уреди са!
Понеже не разбираше от пари, банкови сметки, кредитни карти, телефоне, лаптопе и компютъре, остави сичко на нея, тя да са оправа.
Оправа са тя, какво са оправа, ама…
Забрави клаповците и калта на село. Ареса й Испанията – чисто, топло, пари…
У село е мъглъ и кал есенеска и напролет, зимъска там е полюса на студа, а летоска – пепеляк и жега Сахарска.
Глад и мизерия!
Виде тя широкото, убавото, чистото и топлото. Ареса й!
И нека! Нали за това Ванчо я закара там. Обичаше си я!
Ама… Разпръчи са тая жена…
Стана барманка у нейната си кръчма… Чорбаджийка стана. Нека! Нека, ама…
Подбъзи са… Подбъзи са на дръти години!
Срам!!! Стана тя – каквато стана.
У тая кръчма, дето Ванчо й я направи за нейния кеф, влачеа са там секакви. То, уж за българе, ама оная прибираше и арапе, цигане от секъде, шиптъре, маджаре, поляци и… Оная сган – влашката.
Те тия те последните му ебаха майката на Ванчо.
Тамън беше скръстил крака. Тамън са куртолиса и се размечта как ша си гледа унучетата по паркавете.
Разпръчваньето е страшно нещо! Забрави булката му клаповците, забрави децата си… За Ванчо да не говорим.
Мама им влашка!
Ние, от нашия край, понеже немаме турци, никоги не сме го обичале това племе влашкото.
И с право! Никоги нема да забравиме ка са ни удариле курвенската в гръб през „Междусъюзническата“, а и за много други работи.
Заигра са Бенчето с влаха (барем влах да беше, а той си чист циганин влашки), дава му оборота, заложи накрая и кръчмата и забегнаха.
Ванчо са пропи… Тъгува с години…
Оправи са накрая. Тегли й една майна, отгледа си децата, изучи ги, даде им леба, прибра си се на село, стегна си къщата, купи и съседните, направи си бани и кенефе насекъде, басейн си направи и… Заживе си!
Стегна си мазъта даже – камини, теракоте, еленови рога, дърворезба, миндере…
Само пода му у тая те механа остана „на земя“.
Викам му като пиеме там:
– Толкова ли нема пари да удариш барем един ицимент!?
– Тодарееее… Луд ли си!? Помисли с главъта си! Не бия цимент, щото тая моята, ако са излъже да са връне неко ден – прибивам я, закопавам я те тука, циментирам и нека да я дират!

Тодар ГАЛИШКИ

Едно мнение по „Мазъта“

  1. … та кво викаш, Тодаре, женското – “… Разпръчванье е страшно нещо…“ – тоа, женскиа огън, разгори (разгони) ли са, гасене нема… сакчеде са седеле връзани на синджир тука, а излезът ли… ммайко мила, стой та глей, нема куцо, кьораво, сакато, младо, старо, женено, разведено… сичкоту побеснева…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.