Бай Цаци – сборянина

И понеже, скъпи мои пустиняци, иде време за едно млого одговорно и паметно събитие, а именно – вълчедръмскиа збор, те яла на Ви едно расказче на таа болна тема. Он збора ни е на св. Дух и макар че кутловчанье се опитаа да ни го приватизират, ниа се не сръдиме. Нашиа си збор датира от памтивека, затава кой сака – да заповеда. А я че отодим на збор у Монтана (дей, къ модерно звучи: „Монтана“).

Благ човек беше бай Цаци. Музикантин у село – личен човек. Не минаваше сватба, кръщене, вечерна  забава или „градинско“ в ресторантската градина в топлите летни вечери, без негово участие. А градината – е-ех! В средата шадраванче и малко басейнче, с наредени в него декоративни камъни. По дъното пливат шарени рибки. По-нататък – голям дансинг, облицован с мраморни плочки.

От три страни дансинга заобиколен с едни просторни навеси, а под тях наредени маси и столове за жадните за бира и танци клиенти. Между два от навесите, с отделно, кокетно покривче, излята от бетон и повдигната на около педя – естрадата – специалното място за оркестъра. Във вечерите, когато оркестърът свиреше, трудно можеше да се намери свободно място, макар че капацитета на градината беше поне за двеста души. А оркестъра – а-а, велика работа! Барабани – Мишо Пергела, акордеон – Гоцко, саксофон – Киро Сулата, ритъм китара – Боко, тромпет – Черновръшенина и соло китара – бай Цаци. Като засвиреха и запееха, чуваше се в двата края на селото – „Гала, Гала…“, „Бела Белинда…“ и…ееех!
Та, като музикант, бай Цаци беше уважаван човек и навсякъде беше добре посрещнат. Но най-много обичаше да ходи по сборове. Самият той гордо заявяваше: „Е па, я съм сборянин от междуокръжен мащаб! Кво знаате вие?“ В ония времена беше чест да ти дойдат такива гости на събора. И бай Цаци не изпускаше подобен повод – обличаше изгладена бяла риза, обуваше нови панталони с ръбове-бръснач, надяваше модерните сандали, яхваше „Украйната“(колелото) и поемаше към набелязаната цел. Нерядко се случваше да има и някой обиден, че не е посетен от такъв личен сборянин, но както казваше той: „Е тъ, слънце да съм, че светим само от едната страна. Другата че огреам утре, недей да пупунясваш!“
Неподозираните способности на бай Цаци, обаче се разкриваха пред домакините с течение на времето. Това – салатка, ракийка – е уважаваше ги, но си имаше своя философия: „Требва да има на кво да стъпиш. Че опитам и ракийката, ама де сложи неко мръвка, нещо по-тлъстичко, па че видиме!“ И започваше да хапва – бавно, благо и продължително, с леки, мъцащи премлясквания:“Ммм(мляс), мноого благо!“ А как набиваше люто – като за световно! Да се чудиш, как тоя, има-няма седемдесет кила човечец, побираше толкова храна. След доволно похапване, започваше да попийва винце и да мезва. Така посрещаше полунощ и някъде към един-два часа му се отваряше истинската глътка. Придърпваше тавата с кюфтетата към себе си, започваше да си ги хапва без хляб и отпиваше на големи глътки вино.
-Бе Цаци, па ти ми не опита рикиата бе!
-Де бе, има време!И утре е ден. Направи сабаале една чорбица, с повечке юто и че а пробаме!
До три дни с едно преспиване изкарваше бай Цаци по сборовете. Професионална деформация, какво да се прави. Нали музикантите ядяха и пиеха след като си тръгнат клиентите.
Но дошъл и неговият ред. Наговорили се седем-осем „гостоприемни домакини“, да идат на неговия събор и да „върнат“ визитата. Няма как – като ходиш, ще посрещаш. Та, започнали една година така събора при нашия музикантин в петък вечер и понеделник сутринта, като видял бай Цаци, че никой си не тръгва, взел да се вайка. Привършило мезето, привършило винцето, а сборяните и дума не обелват за тръгване. Споделил тревогата си той с негов комшия, а оня му дал съвет, как да се отърве от непоклатимите гости. Изпълнил съвета наш Цаци, качил колелото и отпрашил към лозето да го претеса. Към обяд се прибрал и плахо отворил портата. Да не вярваш, ама колелетата ги нямало под сайвана и гостите също. Отдъхнал си бай Цаци и поседнал на пейката до портата, под разшумилата се асма. Видял го комшията отсреща, с който редовно играели табла, дошъл при него и попитал:
-Абе Цаци, к’во беше тава бе? Тиа твойте сборяни к’во нгьи стана, та така изведнъж изпръждиа. Щеа да откинат вракньицата. Един през друг се нафъргаа на колелетата и запушиа нагде барата. Що па нагде барата?
Подсмихнал се бай Цаци доволен и отговорил:
-Оно добре че беше Дуньо, да ме научи! Епа кво – подгрех чорбицата заран и турих две лужици сирище у ньеа. Послем отидо до клозета, закачи си дреата на един пиронь на вракньицата отвънка, събуди госкето, да яднат чорбица и нгьи реко че отваам за бира. Па они що така – незнам!
Ех, че се посмели двамцата едно хубаво. И после бай Цаци рекъл на комшията:
-Я, Боянчо, ела да фърлиме едни зарове и да довършиме сбора!
-Па да довършиме, ама я чорба съм ял дом, таа дай от второто!

Едно мнение по „Бай Цаци – сборянина“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *