ИВАН ГЕЧКИН (ЧАСТ 1 – ЧЕРНО)

На 25.01.2005 година бързият влак от София за Видин спря на една малка гара в Северозападна България. От него слезе един единствен пътник и за пръв път от 10 години вдиша животворният въздух на родното си село. Този въздух, който за пръв път напълни дробовете му преди 28 години.

Иван Гечкин носеше една малка раница, в която бе побрал всичкия багаж, който притежаваше.
С нея бе напуснал родното си село и бе поел по пътя на омразата, толкова отдавна. Гарата бе закрита, както навремето той закри любовта в сърцето си. Бе напуснал тази стара земя, с цел да спечели пари. Баща му, Милко Гечкин бе принципно добър човек. Много обичаше семейството си. Но повече обичаше пиенето. Именно втората му любов го вкара в гроба на 45 години, малко след като се спомина съпругата му.
Елисавета Гечкина почина при раждането на второто им дете , не успяха да спасят нито нея, нито братчето на Иван. Баща му не може да понесе това наказание, но понесе много алкохол, който бавно угаси съзнанието му. Изпратиха го в един дъждовен ден, като едрите капки разреждаха сълзите на малкото му близки. Иван Гечкин бе отгледан от дядо си, Гечко Стаменов, този старец, който толкова много нарани преди 10 години. Дядо му бе кръвно свързан със земята, обичаше я до болка и се опита да предаде тази любов на малкия Иван.

„Обичай тази земя, Иванчо! Сега тя е единствената ти майка, гали я, целувай я, един ден тя ще те приеме в обятията си и ти трябва да си достоен за прегръдката й.” – мълвеше дядо Гечко.

Тези думи не достигнаха до сърцето на Иван. Той повече обичаше парите. „Не ми пука за тази земя, дядо, нито за твоите храсталаци. Махам се от тази робия, отивам да стана човек и да изкарвам пари.”

Тези думи каза на дядо си преди 10 години, когато взе малката си раница и замина за София. Този път нямаше дъжд, който да скрие сълзите на дядо му. Повече никога не го видя. На гарата напипа малко кръстче в джоба си, бе го пуснала незабележимо старата му баба, която рядко говореше, но мълчанието й казваше много неща.

Иван стана образцов легионер, жестокостта и професионализмът му бяха пословични в далечната земя, за която замина. Той охраняваше една военна база в един разрушен от войните свят и арабите трепереха, само като чуеха името му. Банковата му сметка бе пълна, така както бе празна душата му.

На 25.12.2004 година той бе на пост, когато към него се приближи малко дете, което криеше ръчички зад гърба си. Иван го предупреди няколко пъти да спре, от опит знаеше, че понякога в тази страна, малките деца криеха малки взривни механизми. На третата крачка го елиминира. По късно разбра, че името му е Ахмед.
От ръцете на Ахмет се изтърколиха две стъклени топчета, а очите му учудено се взираха в небето. Бе дошъл да си поиграят на „Зак-Зук”, местна игра със стъклени топчета. На коледа всички деца получаваха подаръци, на малкия Ахмед бе подарена смъртта.
Военният психолог подаде ръка на Иван, но твърде дълбоко бе потънала душата му.

След два дни подаде рапорт за напускане, а днес вече бе на родна земя. Бавно стигна до родната си къща, преди това бе напазарувал някои основни неща от селското гастрономче.

– Кой си ти, момче? На кои хора си? – бе попитал старият продавач.
– Аз съм никой, дядо! Абсолютно никой! – бе го остави със зяпнала уста Иван.

Отвори малката порта и влезе в двора на дома си. Навсякъде растяха бурени, подобно на бурените задушили сърцето му.

Влезе в малката къщичка и запали старата печка, дървата в двора бяха сухи и весело запукаха в хладната стая. Пламъците хвърляха игрива светлина по стените, но тази светлина не достигна до очите на Иван. Той отвори скрина на дядо си и откри между купчината документи нотариално заверено завещание.

„Завещавам този дом, както и всичката си земя на на моя внук – Иван Милков Гечкин. Заклевам го да ги обича и пази, тъй както са ги пазили и обичали поколения от нашият род. Той продаде сърцето си, но аз знам, че един ден носталгията ще го върне в родния му дом, носталгията и добротата, добротата на поколения Гечкови. При представяне на документ за самоличност, моля горепосоченото да му бъде предадено във владение. Аз, Гечко Стаменов, собственоръчно написах това, пред себе си, пред Бога и пред нотариус Петър Илиев.”

Тежки сълзи закапаха по пожълтялата хартия, преди да се изплъзне от ръката му. Иван Гечкин излезе навън и запали цигара, вятърът тъжно люлееше детската люлка, закачена на гредата под стрехата. Люлката, в която го люлееше дядо му самотно скърцаше в нощта. Люлката, в която бе започнал живота му.

На другият ден Иван Гечкин се качи на влака, който го закара до областния град. През този ден направи единствените добри дела в живота си. Оформи документите по завещанието на дядо си, отиде при един добър юрист и създаде фондация. Кръсти я „Гечко Стаменов”. В нея прехвърли хилядите долари, които бе изкарал и обичаната от дядо му земя.

– Страх ли Ви е от Бога, г-н Цветков? – попита Иван.
– Страх ме е, г-н Гечкин! – отговори юристът. От очите му строеше добротата, от която бе изградено сърцето на този човек.

– На Вас поверявам грижата за фондацията, парите са на безсрочен влог и са много. Ще получавате 5 % от приходите от лихви, останалите 95 % ще разпределяте за деца в нужда. Ще ги научите да се грижат и да обичат тази земя, така, както я обичаше дядо, така, както аз не успях да я обичам. Страхувайте се от Бог, г-н Цветков! Но повече се страхувайте от мен, може един ден да се срещнем отново.

Те никога повече не се срещнаха. Георги Цветков сe грижеше за фондацията като за своя рожба до края на живота си, тъй както продължи да се грижи за нея синът му.

Иван Гечкин се прибра с влака в родното си село. Отби се в магазина, за да си купи храна, но си взе само пакет цигари. Вечерта започна буря, вятърът фучеше под стрехите на старата къща, а те уморено стенеха в мрака. Стенеше и старата греда под стрехата. Въжето от което бе изплетена люлката на живота се превърна в примка на смъртта.

04. 03. 2011 година

град Монтана

Едно мнение по „ИВАН ГЕЧКИН (ЧАСТ 1 – ЧЕРНО)“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *