Мито Дерденкин

На 03. 05. 1976 годин Мито Дерденкин изленъ ут болницътъ у Михалоград, беъ гу оприрале ут язвъ нъ мешината, куту гу предупредиа дъ не лизва грам пиенье, докь ъ жив. Он тъкъ съ фпечатли, че слет пловин час беше обрънал две жешки мастики къде хаптогарата и съ наложи да буъне и една бира на екс, оти с неги гу не пущия у рейсу за къде ньеговото село.

Тъка де, кво значи тава дорде аъ жив!? Оно днескъ си тукее, утренка тъ нема нигде никъф. Коги умреш, умреш – се таа! Тогива нема значение дали че тъ турат поди мрамор, ели че тъ фрълат у барътъ, да те едът жабите. Важно а докъ си жив… а докъ си жив, има млого пиенье на тоъ свет. Що на оня съ не знаа. Моа набадат саму нъ вода ели нъ лимонада. Тава беше представътъ за адъ нъ Мито Дерденкин.

Коги слезна у селото си, къде англоезичните ора му викат “Зиг-заг ривър”, а оно иначе съ каа Крива бара, усети декъ му се стура яко.

Тава беше страничен ефект ут операцията, он клекна у един гръм и зе дъ съ напиня, коги изведнъж усети, че два стръкъ ютъ коприва му ожъкъа чашките. Зе да пустиньосва и да фули, дигна си гащите и си пойде.

Не сакаш ли, съ сети, дек моъ съ завръти покрай казаня и дъ удари некоя ичкия пръвак. Тъ мина покрай месния продавач на тутун и тутуньеви изделеа Ванко Кратов и съ прозинъ:

-Кратооооо, кфа праиш бе, у дупе да те по… брадатооо! Дай два пакета “Родопи”, един кибрит и една биръ, дек съ поти!

– Здрасти, пияницо! Глеъм тъ си съ разубавил. Нали дофторете ти ръчкаа у мешината, а не съ ти барале джуруяка! Преди беше като мотика у глъвътъ, съга мязаш на трънокоп.

– Оф, и на тебе ти неъ лесно, у дупе ъ тъ …. тесно!

След тоъ глибокомислен диспут у меренъ и у неумеренъ реч, Мито си зе пукупките и пойде къде казаня. Он му беше напът у кавички. Ча на другию край на селото, мъ нали знаате – брак и пустиняк куту пойдът нъ една стран, немъ запиранье.

А и нъ Мито Дерденкин зор му не беше ич, дофторете му казаа, че требе ъ става ноф человек ут сиги, па он повече си аресваше старию. И веднъгъ съ олете у неговата си роля.

Коги пудуши испаренията уткъде казаня, сак че съ подмлади с 10 годин. Он беше на 75 и вече на неколко пъти у болницата му даваа неколко недии живот. Не познаа и тоъ път, мъ аку требе ъ сме точни, немаше дъ познаат точну до 94 му годин. Те ду толко изкара тоа плътеник. Накрая щеше да маане сичко – яденье, апчета и да остане само на рикия. Ма право изчека бабичката дъ съ спомине, оти съгъ че разберете що.

У къзаня съ мрътвеъ с преснъ рикия неговите авере: Киро Връбкин, Денчо Жатов, Пеци Тупанкьов и Спиро Бръдов.

– Яла го бе, таа недна пияница! Абее, ниъ тъ оплакваме и мислиме че си наплънил ендъку, а яле тизе съ влачиш пу джидето! – прозинъ съ Денчо Жатов.

– Като нов си, ей да ти съ не нагледъ човек у пръица разлундзени! – остър комплимент долете откъде Киро Връбин.

– Ей, убавец си жено ти блъива! Тоа трап има ъ тъ чека, дек ти гу копат дофторете! – пофали го и Пеци Тупанкьов.

– Я че ше умрем, ше умрем! Мъ виъ немъ ъ сте живи дъ видите, пусти пустиняци жгръбави. Коги я пукнем, ше съ ви напущиле въште блъй, да знаате! Оти блъй по мрътвец не одът. – Със съмочуфствие нги съ одръви Мито Дерденкин.

Он си ная една стъкленица рикия и седна при них. Скоро съ нъгмуръ и он и зе да види двойно, мъ дъ чуа полвинчату. Длъго време съ надзеваа тиа пусти пустеняци и бая щуротлъци изортуваа и ако си пумислите, че тиъ улави глави не моъ родът нещу, дъ знаате оти сте съ обръкале.

Решиъ дъ одът да краднат Дерденковица, тъ да си спомнът и они и она младежките години. Тъ нъ Дерденковица (она у момента благо си похръхваше у одъра и сънуваше, къ биъ с една гьостерица мъжо си у гръбината) тепръва нги предсоеше дъ си спомни кво ъ дъ си млада булка и дъ тъ кръднат по нощите пустиняци.

Изчекъа наште пияници да капне последната капка рикия от чучуро и загасия жъртъ, пъ зеъ неколко кръжави пърцаье зъ маскировка и пойдеъ къде къщътъ нъ Мито Дерденкиния.

Изпръвом кучуто ги пудуши, мъ оно позна миризмата на пиенье и съ успокои. Завалишкото, оно така познаваше чорбаджията си. Надвесия съ сите на джамо и коги очите нги свикнаа с темницата, съгледъа крепкото телу на Петкана Дерденкина.

Она хръкаше като гладно куче от преседлива диня и попръдаше начесто. Съга требваше само да ги пленът и да ги връжат. Посленка требваше да ги носат сичките, оти она не беше на вейкя.

Убаво, ма не беъ предвидиле, че Киро Връбин ше съ спрепне от едно чръжле и така че падне връз неги, що пръицата му съ завре между краката на заспалата женица.

– Уууууууууууу! Изнасилствоооооооо! – нададе боен вик Петкана.

Она беше пенсионирана трактористка от ТеКеНеСе-то и освен че имаш четири пръста косми поди мишниците (тава значеше, че ъ страсна), немъше мъж у мъълътъ, дек дъ моъ ги гътне на канацкъ борбъ.

Та като подигнъ Киро Връбин и гу засили къде дуваро, глъвътъ му пукна като рофито еце и он изврънъ очи. Къщето съ ръзтръси като у земеСтресение.

От тамънка баба ти посегна поди миндеру и извади едно щурмово манарче за цепенье на трески и ковна Спиро Бръдов у междоочието. Он позина като клен и съ свлече като шушянка у ветър. Денчо Жатов рече дъ съ излети през джамо, мъ бабичката го спрепна със посичащо движение и он съ изтумби на касата на джаму. Она гу фана за ногите и го засили челно къде цименту. Он измъца като изребрено говедо и ги склопи на плочнико.

Пеци Тупанкьов проба дъ са изсули из враата, мъ баба ти му удари едни цигански шамар с фаражо на кюмбето, беше го фанала с другата ръка, тъ протезите му изклопаа пу душумето.

– Предавам съ, ти не си женъ, ти си дзвер! – пищеше Мито Дерденкин.

– Я ли съм дзвер, пус пустиняк и бабоеб. Бабички че ми изнасилствате. Съга че тъ преклензъ и че тъ одавъ като маче у каца.

Дереденкиница скина пердето, увръза го изместо, изленъ и го фръли у варницата, дека беше плъна с дъждевна вода.

– Олелееееее, умирааам, тава не е жена, тава а гявол! – писъците на Мито сбраа целата маала. Сбраа съ млади и дръти, бабичкор и дечор. Викнаа и кмето и мелиоционеро.

– Кво стана ма, Петкано? – пита мелиоционеро.

– Па те, Тударе! Те тиа маскираните тукее пустиняци мъ натиснна дъ мъ дупат дома ми и я напрай самозащита! – замрънкя Дерденкиница.

– Па яле тава твой Мито, ма! – през тава време кмета излече нашию из гераня.

– Лилииииии, он шмъ срами, я шго раним! Съга ша го опраа тоа пус пустиняк глистив, па на колко жени мъжовете измреъ, само мене мъ Госпот тръка и претръква. Я го жалим, че ъ у болницата, он ше ми праи шъшъвлъци. Разбегвайте съ оръ, я ше съ опраам. Съга ше го излекувам и от язвъ и от пиенье, съга че види он… маки си пръвескиня.

Служителите на редо измъкнаа ранените и изпразни съ дворо на Дерденкинци. Коги слънцето изгре, що да видът комшилъку.

Мито Дерденкин копа дворо на права лопата, а животните домашни гу глеът юбопитно, баш че ли не моъ гу познаат. Дерденкиница седи поди ореъ и плете кълцунье.

– А си запрел, камшико ъ почнал!! Жену ти митиива, мене че срамиш… Че та закопам и че тъ трамбовам, змии щъ ти очи пиът, плъове че ти чирва влачат…

А Мито набада с онаа щурмова лопата-копачка. 5 декара двор съ лесно не копъ и вода даже не пиъ, така не беше слушал женъ си откъ ги придума ъ съ земат предо свет годин. Сегинка съ беъ зеле нъ ново, мъ не точно къ мислеъ с пияниците снощи на казаня.

21. 09. 2011 година

град Монтана

Едно мнение по „Мито Дерденкин“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.