Монолог на един завистник

Завиждам на зимата! Толкова е бяла и крещи от чистота. Опакова всичката мръсотия с белите си воали, като Кристо Явашев Райхстага и предизвиква уважение. А в мен едни мъгли се стелят, една сивота… Клокочат песимизъм и отчаяние като в отходен канал. Завиждам и на пролетта! Как може да е толкова оптимистична, толкова пъстра? Да е пълна с мелодии и ухания, как? И защо отвътре ме разяждат дисхармония и объркване? Защо мислите ми така отблъскващо вонят. Вонят като слънчасала бира! И на лятото завиждам! Топлина и уют, спокойствие и разтуха, деца и надежди. Безгрижие и забрава до екстаз. А мен като мухъл ме превземат несигурност, студенина.

Всяка, с поне  мъничко оптимизъм мисъл, се разбива в скали от безверие и потъва в тъмните пещери на безпътието. А как да не завиждам на есента? Как? Мъдрост, украсена с безброй багри. Плодородие – реализирани мечти. Сигурност и величие! А необятната стъписаност, вклинила се в същината ми, генерира една размазана, безформена глупост. Болка от вчера, страх от днес, ужас от утре! Завиждам!

Но не отмъстително. А някак тихо и хлипащо.
Завиждам на баба ми! Завиждам й, че си отиде щастлива! Или поне така си мисля. Тя видя всичко, което човек може да види за един живот – деца, внуци, правнуци. Като квачка, която събира пръснатите из двора пилци, крякаше, докато ни събере всички около софрата, за която се бъхтеше всеки ден.

И ни събираше. Всичките. Да, бабо, завиждам ти за това! Завиждам и на дядо ми! Не спря да работи до последния си ден. Не помня някога да е лежал болен. Нямаше време за това. Носеше отговорност за семейството. Хранеше го. Негова грижа беше то да расте и преуспява. Ако беше жив, и днес щеше да го прави. Завиждам ти, дядка, и все пак нося името ти. И за друго ти завиждам – завиждам и на това, че си живял с шестима братя.

На майка ми и баща ми също завиждам! Те достойно заеха мястото на баба и дядо. И пак като тях пълнят софрата. И са живи и здрави. Направо са за завиждане! И трима внука имат и са в очакване и на правнуци, ако е рекъл Господ. На брат ми май все още не му завиждам. Ама де да знам – с тия два горуня, мойте племенници…  Сигурно не е далече денят, в който да му завидя.

Не, бе! Не е толкова страшно! Аз си обичам всичките сезони. Обичам си всичките предци и роднини. И разбира се, им завиждам. Ей така, отдалече и безмълвно. Ама ми се ще някой ден и на себе си да завидя. И то отблизо и с ряз! Но колкото и да се повдигам на пръсти, не мога да видя по-добра перспектива на мойта пътечка. Доколкото виждам, тя свършва е-ей там, в пустошта и след нея – пропаст. На мен ли се падна да съм последен? И след мен – какво? Е, каквото – такова! И все пак – така ми се иска някога и на мен някой да завиди!

2 мнения по „Монолог на един завистник“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.