Чужда работа

Мончо беше убавец. Още от миничък. Сички убави мацки се изприбиваа да му бъдат гадже. Некои успеваа, некои си чекаа ред, ама он беше с добра душа и рано или късно, обращаше фнимание и на пренебрегнатите. Така почти немаше момиче да му беше мераклия и да не а опитало от прелестите, спущени свише на тоа симпатяга. Лесно му беше на Мончо. Живота му се провираше по възможно най-безпрепрятствените пътечки. И колко пО рестеше и възмажаваше, толко по-убав стааше. Па и още по-лесно му беше. И по таа причина, зор си не даваше. У нищо. Ни у работа, ни у ученье. Достатъчно беше да се понатъкми, позареши, да лепне онаа мазна усмифка – така и успех че закърпи, и свесна работа че найде.

Ма незнаа езици, нема технически познания, оскъдна опща колтура – е тъ, к’во? Тава пречи ли да бъде на корицата на модно списание за мъжка мода? Или на неко билборд с реклама за гел за коса или паста за зъби? Па даже и представително лице на неко мижава политическа партия! Убаво, че Мончо беше осъзнал донекъде, що силата му е у фацата и не баш у речника. Затава, повече се илеше и манко прикааше. И тава връшеше прекрасна работа. На неколко пъти се беше „отпущал“ на приказка, ама след тава се налагаше да сменя работата. Така че, може да се каже, че и тарикат беше. Оно е лесно да си красив и глупов, ама не а лесно да го разбереш, че е така. Ама Монти, вече го беше научил. И си кюташе сЕ на гребеня на вълната и си му беше убаво. Връвеше си му живота на Мончо, ама неумолимо си връвеа и годинките. Не че погрозневаше или нещо таково. Маке! Кой час сЕ по-привлекателен стааше за женурята у различна възрас, но… с таа слава на свободен убавец, не можеше (па баш че и нещеше) да завръти и неко по-сириозна връзка. Дойде време таково, къде почти изцело осъществяваше „похожденията“ си сЕ с омъжени дами. И требваше да се съобразява с време, место, обстановка и тем подобни. Оно, не че нещо – нищо, само къде, с такива жени не можеш да се покажеш насекъде. И у повечето случаи, красавеца, вечерите си ги изкарваше по баровете у мъжка компания, с приятеле. А ако имаше нещо „уредено“, допиваше си питието, захилваше се, смигваше нагде компанията и самодоволно, уж тихо, ама така, че да чуат сички, казваше: „Братлета, нема начин! Требва да одим да свършим една чужда работа!“ И запрашваше нагде поредната бройка. У последната му работа, у една фирма, къде шиеха мъжко бельо, Мончо беше фърлил окото на една новопостъпила техноложка. Разликата у подчерепния потенциал на двамата беше доста ясно изразена, но това не пречеше на мерака му. Почна да се усуква, като тиква-коравка у плет наш Монти, ма сЕ нещо биаше на камик. А „парчето“ си струваше усилията. Запретна се, да вади из рукавете скритите козове и не мислеше да спира, догде не стане ньеговата. По едно време му се стори, че „почвата омеква“ и нещата отиват към логична развръзка. Дали беше така?
Поредна вечер с компания у кварталния бар. Мончо се беше изтупал, като екшън-актьор пред номинации за „Златната малинка“. Седеше небрежно подпрен на облегалката на мекия диван, покръцваше ром с кола и чекаше да дойде уговорения час. Мъжете от компанята го подбъзикваа:
– К’во си се дегизирал като ковбоец, бе Мончо? Па ли че фръгаш ласото?
– Таа чужда работа че го затръка, ма де да видиме! – подфърли друг.
– Абе, да го не завари неко път „работника“, къде му връши работата, що тогава вече му е спукана работата! – изсме се трети.
– Смейте се вие, ама тука вече си има сериозна работа. От таа вечер дигам летвата барем с два пункта нагоре! – самодоволно процеди сваяча. – Айде, останете си със здраве, па утре че се видиме. Отваам работа да вършим! Тежка работа!
И беше прав. Работата беше сериозна. Техноложката си беше друга категория. Изпипана отсекъде. И не на последно место – жена с опит. Омъжена естествено. Не й беше за пръв път да приема неутолимия мъжки мерак. Беше опитала да откаже, да покаже, че е сериозна жена и че държи на семейството си, но… как да устои на досадния Мончо. Немаше как! И разбра, че единствения изход от ситуацията, е да приеме. Така и стана. Срещата бе уредена в един изискан и дискретен ресторант, в по-далечен квартал. Мончо беше пристигнал пръв и беше се настанил в сепарето. След десетина минути пристигна и „завоеванието“ му. Той стана и галантно я посрещна, след което кавалерски я настани на масата в сепарето. Вечерята премина криво-лево прилично, с разменени около десетина изречения. Може да се каже, че сичко беше наред. И като приключиа с ритуала, дамата рече:
– Беше наистина приятно, но е време да си вървя!
– Кво-о? – изстена Монти. Как така, време е да си вървиш? Ами сега следва най-интересното.
– Сигурна съм! – рече техноложката с въздишка и некак си примирено.
– Е, така де! Запазил съм една стая в едно мотелче.
– Да тръгваме тогава! – вече съвсем решително отсече дамата.
Леко, но приятно учуден, Мончо скочи от местото си, изкавалерства за последен път и се отправиха към колата. Жената на няколко метра пред возилото спре, погледна у очите красавеца и резко го попита:
– Сигурен ли си в това, което правиш?
– Абсолютно! – още по-учуден отпреди малко изрече Монтини.
– И аз! – беха предпоследните думи на красивата техноложка.
………………………………………………………

Компанията на Мончо допиваше последните си питиета в бара, когато телефона на един от мъжете иззвъне. Човеко дигна телефона и учудено погледна къде него, после къде компанията.
– А, Мончо! Много па бръже е свръшил работата таа вечер!- и турна слушалката на ушето. В следващия момент се проведе следния разговор: – А? К’во? Къде си бе?
След което се дигнаха с едно такси трима от тех и отидоха на посочените координати. А там!? Грозно! Тъжно! Жалко! Мончо седеше некак си изчанчен до предната гума на колата си, раздърпан, опърпан и безпомощен. Извадена ключица на десната ръка, изкълчени пръсти, скинати сухожилич на левия крак, раздърпана и кървяща възглавничка на левото уше.
– К’во стана, бе човек? Кой ти напрай тава? – питаа приятелете.
– Мани! Не разбра и я! Последно помним, че онаа ми рече да се наведем, да ми каже нещо на ушенце.
– Ъ? И к’во ти каза?
– Некви глупости, за нещо бразилско и некви джиу джици. И после… не можа разберем к’во става. О-оф, боли ме сичко!
На заранта, телефона на Мончо звънеше на пожар. Събуди се он, ама виде, че не а дом си, ми у квартирата на един от компанията му.
– Дигай тоа телефон бе, угърме ми главата! – рече човека от другото легло.
– Немом да си мръднем ръцете. Дигни го ти, молим ти се и кажи, че нема да одим днеска на работа.
С досада, оня човек дигна телефона и след като чу въпроса отсреща, учтиво отговори:
– Мончо у момента го нема, що снощи оди да връши една чужда работа, ама се оказа, че и едни други са намислили да свръшат неко чужда работа, та сега не моа дойде на работа. Абе общо взето, е у болница.
– …………………………..!!!!!!
– Да де, да! И без тава, каза, че напуска!
И те така! Май не сека чужда работа сака се върши, а?

4 thoughts on “Чужда работа”

  1. С те тоа те разказ Черногледец Храбър ми падна в очите и ми показа, че си а един най-дребен северозападнал пустинячец, връ му гу. Дребна завислива гад. Можал, човека, ебал – здраве да му а. Уфците куту са загореле и са прости та му дават – що да не ебе? И ти да си, и ти ша ебеш. Или ти си моралис и нема да ебеш ми ша идеш да ги изтропкаш на мъжъ й, а? Мигар? От завис да сложиш феминиски край, демек да са съюзиш с гявоя, заради една шъпа вълна – ебал съм та у пуека тамън, нема да та чета повече! И я съм на сухо, та ча скръцам, ма не злорадствам куту див сз сеянин. Ти сигурно си от тиа пуеци, дето ако фанат жена си на калъп с некого, ша биат човека, нали? Ма не а луд тоа дека а изел баницата, демек почти винаги жената а за прибиванье и/или за сиктирдосванье.

    1. Нищо не разбрах от коментара, ама явно и коментиращия нищо не е разбрал от разказа. Или е голям психоаналитик, за да си вади изводи за характера на автора от една литературна измислица. Може би трябва да му се обясни, че разказите не са преразкази за нещо преживяно, а наистина измислица, плод на фантазия, която се ражда от умението на хомо сапиенса да мисли нестандартно. Жив и здрав! Не е задължително, всеки да може да мисли…

      1. Не едосвай са, баце Мите. Тека навремето едни дечурлиа беа нарезале гумите на колата на Георги Черкелов след една серия от “На всеки километър”. Кво да ги праиш, деца.

Вашият отговор на Рошковеца Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *