Погребенията „по врачански“

От как свят светува, всеки се връща към младостта си. Даже и 25 годишните и те си мислят, че е било по добре, когато са били на 18.
Старците на „Ранчото“ в „Парламента“ (кръчма и магазин едновременно) и те забравили вече неволята, купоните, национализацията, липсата на ток, вода хладилници… И те разправят колко добре е било „Едно време“.
Много просто! Млади са били, а винаги е по добре да си млад сиромах, отколкото превъртял и болен дърт милионер.
Вижте Хю Хефнер, вижте и някой млад циганин и не питайте!
Та и аз така. Сетих се за младостта, когато притежавах сал една тромпетка (сетне като студент я пропих), нищо друго “ на мое име“, но свободна душа и стоманено тяло.
Прибирах се лятото на село. Не ме теглеше морето. Малко съжалявах за чехкините, германките и полякините, ама и на село се понамирваха макар и смугли, леко понамерисващи „чужденки“.
Ходех с дни за риба, сглобявах и карах „нерагламентирани“ мотори още от 2-та световна, спях и ядях, до ка ми се извърти пъпа…
Свобода! Ни полицай, ни кмет, ни домсъвет!
Обичах го това време!
Бабичката ми – все още в силата си, вдовица вече те, наще старци рано мрът от работа, тревоги, па и от пуста пукница), радва ми се, че другите внучета се гражданеят и се не свъртаха в село.
Питки, мекици, пиленца, рибка като хвана… Готви по три пъти на ден.
Най обичах лютиката и боба в гърне.
Имаше котлон, печка, хладилник… Цивилизацията малко по малко беше навлязла и в това малко балканско селце, но тя лятото си готвеше вън на огнището до ъгъла на къщата.
Древна работа е това огнище! Още си седи, но никой вече не готви на него.
Веднъж, в лудост и алчност копах там за жълтици – някой от дедите ми са били хайдуци. Злато не намерих, но откопах поне метър въглени и пепел. Векове се е готвило и палило огън там.
Сега… Пустиняк!
Неко арапин, ако дойде пак ще го запали… Иначе – за археолозите.
Готви бабичката на това огнище, две манджи не повтаря, радва ми се. Гледа градинката, кокошките, козичките и прасенцето.
Сутрин обичах да спя до късно. Тя става рано, отвързва на комшиите магарето и го мести в другия край на двора им. Като реве, да не буди „Изтърсака“. Мене, де.
Велика бабичка! Бог да я прости! Без един месец не доживя до сто години.
Спокойна, работлива, отговорна и непретенциозна. Де ги тия бабички сега!?
Спи Тошко наш, яде екологични манджи, врънджи с моторите, ходи на воля за риба, диша чист въздух, полазва по някоя мома чат пат и… Доскучава му! Иска „изкуство“.
Затваря се в дядовата си дълбока маза с празните вече бъчви, свири с тромпетката „по ноти“ и тъгува.
В това същото време селската музика се обезлюди. Леко полеко измряха Пали Вачковски, Доко Велин, Вутко Колара, Муско Циганина… Нема музиканти!
Опреха до мен.
Сватби, кръщанета, новобрански вече немаше – селото измира!
Но погребения – бол.
На баба брат й, и той на преклонна възраст, и той музикант, ме повика. Зарадвах се – ще се упражнявам, а и ми трябва аудитория, като на всеки човек на изкуството.
Аудитория, но тя беше от бабички, дето само те обичат да ходят по погребения. Едни и същи.
Нищо! Нали се изявявах.
Пари не плащаха, само по един пешкир и яденето и пиенето. Там се и научих да пия.
До както имаше по някой жив старец, не беше толкова зле. Опеят покойния (все старци мряха), проводим го до гробищата на „Гладна поляна“ с траурни маршове, върнем се до дома му всеки хванал инструмента си „под мишка“ от почит, седнем на помена „За Бог да прости“, камбалото на черквата удари в далечината за последно в памет на починалия и…
Първо ракия – 55-60 градусова гроздова.
Сетне курбан и вино – останало от дядото, до ка си е гледал лозето. Те, едновремешните старци, никога не се залежаваха като сегашните, а до последно си работеха. И… конец! По-добре е било.
Седим омърлушени на трапезата, бабичките подсмърчат, снахите раздават за „Бог да прОсти“, на попа носа вече му се зачервява и… Някой от старците се сеща:
– Той, покойния, много обичаше ръченица.
Айдеее… На нас това ни и трябва. Попа с нас! Развеселил се е, но пази приличие.
Ние го гледаме…
– Той, покойния, обичаше и „Ганкиното“… – друг старец се намеси.
Попа поглежда бабичките, а те са строго православни и праволинейни в нащо село, поглежда нас музикантите, дето ни е омръзнало в това село да свирим само „Вий жертва паднАхте“ и… Дава знак!
Срам ме е! Сега ме е срам, че на погребения сме свирили „Ганкиното“ и ръченици, ама…
Това е то тромпетката!
Който я има…
Ще си купя пак в заника на дните си да си свиря, но кой ще ме слуша!?

На снимката горе е старата Литаковска духова музика, по сведение на Богомил Пенчев.

14 мнения по „Погребенията „по врачански““

  1. Много ми харесват,много ме докосват разказите на Т.Галишки.Интересува ме има ли издадена книга,сборник с тези разкази?

  2. И къде моа да прочетА “ Селската музика“ ,баце, на търсене по афтур не а намирам

    1. Мале, верно и я не моа го намера тоа разказ!
      Нема ги и „Катърат“, „Бат Бойко“ и мн. др.
      Ами сеги!?
      Я не моа ги възстанова!
      Сигурно Николайчо ги е изчегрътал некакси от виртуалното пространство.
      Доно да ги варди некъде.

  3. „Литаковската“ музика най логично да е от с. Литаково. Това е некъде къде Ботевград. Не съм одил там.
    Разказа е за селската музика на с. Връбица, Врачанско.
    Иначе има друг подобен разказ па от мене и него го търси на „Тодар ГАЛИШКИ“ у стария „Резерват Северозапад“, а името му е „Селската музика“, ако са не лъжа, че отдавна беше.

  4. Благодаръ за инфото, ботевградското село не го знаех щото шопските села не са ми слабоС

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.